Проф. д-р Яцек Салий OP (род. 1942 г.), доминиканец, е ръководител на Катедрата по догматична теология в Университета "Кардинал Стефан Вишински" във Варшава, съветник на Секцията за теологични науки в Комисията за доктрина на вярата към Полската епископска конференция, член на полския ПЕН-клуб. Автор e на многобройни публикации в областта на теологията и духовността.
Почти трийсет години отец Яцек отговаря на читателски въпроси в списание "B дродзе" в постоянната рубрика "B търсене на пътя". Това извънредно популярно изложение на вярата е залегнало в много негови книги, съдържащи отговори на най-наболелите въпроси на съвременността.
Общо за Божиите заповеди
"Физиката се занимава със законите на природата, етиката - със законите на свободата."
С тази кратка формулировка
Имануел Кант изразява старата християнска мъдрост, че свободата в ни най-малка степен не се състои в отхвърлянето на законите. Състои се по-скоро в откриването на онези закони, в чиито рамки човек може да реализира най-пълно себе си. Всъщност идеята за отхвърляне на законите е абсурдна не само по отношение на създадените от човека. Можем да не познаваме физическите или нравствените закони или да не се съобразяваме с тях. Но това е достойно за съжаление и лесно би довело до катастрофа.
Ще приведа тук често споменавания пример за онзи луд, който решил да не се съобразява със закона за гравитацията. Докато той все още само декларира, че поради правото си да бъде свободен, се бунтува против каквито и да е закони, включително и срещу закона за гравитацията, можем да го приемем за безопасен чудак, опитващ се да оригиналничи по елементарен начин. Но да допуснем, че реши да докаже това и излезе през прозореца на петия етаж... Можем да не разказваме тази история по-нататък.
Свободният човек би заел съвсем друга позиция спрямо закона за гравитацията. Не би му се подчинил пасивно. Преди всичко не би го схващал като непоносимо ограничение, което няма как да отхвърли. По-скоро би го приел като предупреждение, в чиито рамки е призван да реализира и разширява свободата си. Благодарение на това са конструирани асансьорът, парашутът, самолетите и космическите кораби.
Подобно е с нравствените закони. Да ги възприемаме като забрана и ограничение, означава да не забелязваме, че съхраняват най-дълбоката ни човешка същност. Такова отношение е инфантилно. Ако не можем да обясним на едно дете защо не трябва да излиза на перваза на прозореца, особено когато се намира на петия етаж, добре е, че поне можем да му забраним. По същия начин е по-добре, ако един човек се подчини на нещата, които схваща като морална забрана или ограничение, отколкото например, ако не се въздържа от лошите си желания в името на криво разбраната свобода. Благодарение на това ще избегне моралната катастрофа.
Такъв човек обаче все още не разбира най-важното в нравствения закон - че той отваря на тази земя духовно пространство, достъпно единствено за нас, човеците, в което можем да реализираме всичко най-дълбоко човешко - т. е. обичта, свободата и смисъла. Разбира се, обичта, свободата и смисълът са възможни и извън това пространство, но са нетрайни като пясъчни замъци. Егоистът също може да обича, вътрешно противоречивият човек може да манифестира свободата си, а такъв, който не знае защо живее - да извърши не едно смислено дело. Но нека бъдем дискретни и не питаме прекалено настойчиво колко струват такава обич, такава свобода и такъв смисъл.
Длъжни ли сме да спазваме Божиите заповеди?
Нека да разгледаме този въпрос в светлината на факта, че те са дар, даден ни от Бог-Спасител. Да се замислим първо над това, каква подсъзнателна асоциация буди у нас самият израз "Божия заповед". Дали си мислим: "Taka трябва" или "Бог го изисква", а може би: "Това е добро" или дори: "Това е словото на Бога - Любов"? Човешките закони не винаги могат да бъдат характеризирани като "потребни и правилни", "съхраняващи нашето общо благо". Понякога можем само да кажем, че "това се изисква от нас". Но Божиите заповеди са самият Негов закон, а Той със сигурност държи на нашето благо и по-добре от нас знае кое е добро.
Идеята за задължението е вторична за християнската нравственост. Тя е по-скоро отбранителен щит пред моралния хаос за онези, които все още не разбират истинската й същност. А същността на християнската нравствена нагласа е упованието в Бога. Задължението да спазваме Божиите заповеди донякъде прилича на задължението на родителите да се грижат за децата си. Ясно е, че са длъжни, но дали трябва да им се припомня? Изключвам тук някои рядко срещани отклонения. Изпълняването на родителските задължения изисква понякога големи жертви и себеотрицание, но всъщност родителите обичат децата си и никакви обстоятелства не могат да породят у тях съмнение, че усилията им имат голям смисъл.
Задължението да спазваме Божиите заповеди излиза на преден план едва тогава, когато любовта в нас не се е развила достатъчно или започва да угасва. Ако обичам Господа или поне копнея да го обичам, аз изключително много държа да постъпвам според волята Му. Та Той ни е дал заповедите си, точно защото сме Му скъпи и ни обича. Заповедите са словата на Божията любов към човека. Целта им е нашето благо и то не някакво частично благо, а цялостното, и в крайна сметка - вечният живот.
Но да гледам на Божиите заповеди като на страж на собственото ми добро, е нещо също тъй вторично, както да ги възприемам в категорията на задължението. Всъщност искам да ги спазвам, защото това очаква от мен Този, който ме обича и когото аз искам да обичам! Поради това отношението ми към заповедите е безпогрешен тест, доколко обичам Бога. В него се открива не само това, колко слаба е още моята любов, но и това, как я укрепвам.